Това е образът на Ананда, братовчед и ученик на Гаутама Буда. Той бил неотменно до Буда, служил му и се е грижил за него в продължение на четиридесет и две години. Историята разказва, че когато Буда умрял, Ананда останал до него, потънал в плач. Другите ученици го смъмрили за погрешното му разбиране — когато Буда умрял, той е бил напълно осъществен и Ананда трябвало да се радва. Но той казал: „Вие не разбирате. Не плача за него, а за себе си, защото през всичките тези години бях постоянно до него, а още не съм постигнал просветление.” Ананда останал буден цялата нощ в дълбока медитация, отдаден на своята болка и тъга. Казват, че на сутринта бил просветлен. Времената на дълбока тъга имат потенциала да бъдат времена на дълбока трансформация. Но за да се случи трансформацията, трябва да проникнем дълбоко, до самите корени на болката си и да я изживеем такава, каквато е, без вина или самосъжаление.
ТАЗИ БОЛКА не бива да те натъжава, запомни го. Ето това хората все забравят… Тази болка идва, за да те направи по-бдителен, защото хората стават бдителни само когато стрелата проникне дълбоко в сърцето и ги нарани. Иначе не се получава. Когато животът е лек, удобен, приятен, кого го е грижа? Когато умре приятел, се създава възможност. Когато любимата жена те изостави – в тези тъмни нощи си самотен. Обичал си я толкова много и си заложил всичко, и един ден тя си отива. Когато плачеш в самотата си, това са случаите, в които, ако се възползваш от тях, можеш да постигнеш осъзнатост. Стрелата наранява, това може да се използва. Болката не бива да те прави нещастен, а да те накара да станеш по-осъзнат! А когато си осъзнат, нещастието изчезва.
